ГЛАВА ПЪРВА

от новия български роман

Къде са хлебарките , бе?

Години по-късно, началото на деветдесетте, си седим на Плиска, развъртаме едни контрабандни цигари с Пешо Ментата да правим кинти. Спира рейсът номер 280 и аз нали се въртим като дервиш и се оглеждам да не ни гепи некоя кука, изведнъж скивам една голема рошава глава се блещи отвътре.

– „Пешо, копеле“, викам, „Бързо у автобуса!“. Прибрах акуратно стека с цигарките в раницата и тичам към рейса. Пешо Ментата едва ме настига, па и той си беше като варел с нафта. Голям като варел и миризлив и гаден като нафта. Скачаме в автобуса, Ментата даже напъна вратите, че беха тръгнали да се затварят, но изквичаха жално и се отвориха. Та влизаме ние в рейса. Търся аз да видя големата глава и те го, иде право към нас. Фатмак Груев, в целия си блясък, с някакво подобие на униформа и табелка за контрольор от градския транспорт. Пробива си говедото път към нас, непреклонно разбутва красиви студентки наляво, надясно, отлитат те, ядосани по пътя му, мустаците му се веят от усилието, очичките му се блещят като едно време, кога ни тормозеше, порът му с пор северозападен.

– „Момчета, карти и билети!” кондуктор Груев най-накрая доплува до нас и сочи с пръст дебел като кебапче към табелката си. Символът на властта показва печатан герб на София с надписа „Расте, но не старее“ и „Харалампи Х. Груев“, написано на ръка. Гледам го втренчено. Ментата наднича зад рамото ми.

– „Имате ли билети бе, к‘во седите кат пукали?“ Харалампи Груев явно не ме разпозна. Па и аз имах коса, не бех кубе като в казармата. Бутнах Пешо, да седи мирен, че се въртеше нейде изотзад като глиган в нива и току виж лудата му глава родила някоя глупост и да доведе до олелия в градския транспорт. После някой съвестен гражданин да вземе да викне фуражките и да отвисим нощта в районното, а и цигарките че улетят. Те съвестните обикновено ги е страх, но не се знае, знае ли се, може да се яви некой герой.

– „Немаме, чиче!“, викам бързо на Груев и паралелно се въртим, опитвам да смигнем на Ментата. Трудна работа, Пешо немаше афинитет към тайни знаци.

– „Па да слизате с мен, дупета, я да ви глобим!“, побутва ме кондуктор Груев към вратата на раздрънкания Икарус и аз на свой ред побутвам Ментата.

– „Киро, к’во стаа бе? Що се качихме? А па тоа луд ли е, бе, че го трепем ей сега.“ Пешо почна да губи търпение, но все пак се помества към вратата.

– „Слизай, Мента, ей сега че видиш.“, скачам след Пешо на спирката и се оглеждам. Спирка Студентски общежития, ония отсреща дето беха, нема пукнат човек, само една баба се клатушка и влачи с мъка количка с хранителни продукти отвъд локалното към подлеза.

– „Г-н кондуктор, ще ме прощавате. Нямаме билети, щото нямаме и пари. Оставете ни, де, молим ви се.“ сапунисвам Груев и полека се придвижвам през локалното. „И карти немаме.“ добавям аз, стигайки до спирката.