ГЛАВА ДЕВЕТА

от новия български роман

Къде са хлебарките , бе?

По улицата се чу врява и Пепи се залепи за прозореца. Постепенно врявата се оформи в нестройна песен, а звуците идваха не от улицата, а от двора на детската градина „Веселото вихрогонче“, която, както вече казахме, се помещаваше съвсем близо. Оградата й бе от другата страна на  улицата пред апартамента, в който живееше семейството на Пепи. Симпатичният чичко Сандо, който посрещаше децата всяка сутрин и метеше двора, бе застанал наперено с чаша в ръка и дереше гърло, а зад него като хор се бяха събрали още петима мъжаги с могъщи шкембета. Единият от тях дори беше облечен като Дядо Коледа. Споменатият Дядо Коледа явно имаше най-важната задача – удряше по детския барабан и даваше ритъм на песента, а чичкото до него надуваше пластмасов тромпет. През осветения отворен прозорец зад тях долитаха отчаяни трели от старото разстроено пиано на детската градина, което невидим член на групата весели чичковци измъчваше най-безмилостно, блъскайки по клавишите като аранжимент за песента, огласяваща квартала:

„Седем мига за поета,

Седем гроша за тромпета,

Йо-хо-хо и бутилка ром.

Да сме живи, да сме здрави,

Седем хубави години,

Седем палави джуджета,

Йо-хо-хо и бутилка ром.“

Пепи видя, че от прозорците на отсрещните кооперации също надничаха съседи. След малко от тъмнината на съседната пресечка просветнаха сини и червени светлини, отразявайки се по заснежените клони на дърветата. Те бяха последвани от синкавата светлина на фарове и най-накрая от заснежената улица бавно изпълзя и жълто синята муцуна на полицейски автомобил. Той спря пред детската градина. Вратите на автомобила се отвориха и оттам с известно затруднение слязоха двама добре закръглени пазители на обществения ред.