ГЛАВА ШЕСТА

от новия български роман

Къде са хлебарките , бе?

Така потънал в сладки мисли под асмата се сепвам от трясък зад себе си.

-„Спокойно бе, младеж, какво подскачаш като заек!“ и до мен на пейката се настанява едър възрастен мъж с бяла рошава коса, пожълтели мустаци, протрит анцуг и джапанки. Вади кутия с цигари, предлага ми, преди да отговоря продължава: -„Да не пушиш и ти от тия модерните, дето миришат на стари чорапи или светят като фазомер?“ .

„Чичото май отрано се е заредил с твърдо гориво.“ въздъхнах аз и с ясната перспектива, че заедно ще изчакаме  г-жа Петкова кимам отрицателно с глава към цигарите и го питам: — „Отдавна ли живееш тук?“

-„ Що питаш, да не си разследващ?“ контрира ме той, гледа насмешливо с кръвясалите си очи и пали цигарата.

– „Това ми е работата, да питам, брокер съм. Кажи сега, как са съседите в твоя вход?“

– „Кой продава сега, Петкова ли?“ упорито продължава чичото. Цигарата стърчи от ъгълчето на устата му между мустаците, движи се с думите, но не пада.

– „Не мога да ти кажа още. Има ли много празни жилища?“ питам аз.

– „Сигурен съм, че е тая кучка Петкова, има няма половин година откак Пешо умря. А докато беше жив не си показваше носа тука. Те и моите синове така правят, чакат ме да ритна камбаната и да продават, ама нааа“ и чичото размаха среден пръст, цигарата още в устата му, притворил едното око заради дима, а пепелта не пада. „Факир“.  Най – накрая отлепи цигарата, изтръска я и пак я мушна в рошавия пожълтял мустак. Сега забелязах, че на ръката му имаше голям белег, деформирана кожа с по-тъмен цвят. По врата му се спускаше подобен белег и изчезваше под яката на избелялата му тениска.